УСПЕХИТЕ НА МАЙСТОРИТЕ ОТ КУНИНО ПРЕЗ ПРИЗМАТА НА КЛАСИКАТА

autoportret

“Класиката може да бъде

като камшичен удар – до умиротворение…

диапазонът е велик…

това е нейната сила..” – Майсторът Стефан Стефанов – скулптор.

Когато човек се захваща да пише за определено дело, и когато делото е резултатно и плодотворно и същевременно тихо, той пише винаги с много боязън, защото съзнава, че не е по-голям от самото дело. А когато делото е тихо – не се гърми и рекламира, проблемът да се пише за него е още по-голям, защото пишещият винаги се опасява, да не се превърне в поредния суетящ се, който използва делото, за да си прави реклама. Нямам такива намерения. Повода да пиша за майсторите от Кунино е това, че съм впечатлен от резултатите, които се постигат там.

Като специалист в областта на психология на изкуството и преподавател по различни дисциплини свързани с въздействието на изкуството върху човека ме поразява следното: КОЛКО МНОГО ГЛУПОСТИ ИМА В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ, НА КОИТО КАЗВАМЕ ИЗКУСТВО. Интернет ни залива с маса платна, камък, бронз и какво ли още не, и къде под диктата на интереса и парите, къде поради неразбиране всичко това се приема за висококачествено изкуство. Псевдоавторитети втълпяват например, че абстрактното петно е отлична живопис, самоцелно строшеният камък е скулптура с концепция, образът наситен с вулгарност и перверзничене се приема за иновация, а непрекъсната деформация за интересно и неповторимо откритие.

КОЙ ПЕЧЕЛИ ОТ ТОВА?… и… На какво ще научим подрастващите когато хвърляме прах в очите им? Защо в крайна сметка ни е изкуството при това положение?… И…

Как може да се противодейства на всичкото това – С ДЕЛО КАТО в КУНИНО…

….Творческият му потенциал е уникален, образованието – фундаментално, мисленето остро, критично, вещо и задълбочено, ръката му опитна и непрекъснато усъвършенстваща се, като облагородява всичко, до което се докосне. Много по-често ще го видиш с длето и чук в ръка, отколкото в официален костюм. Но и в официалния костюм тежи на мястото си, защото и това облекло отива на жизненото и творческо кредо. А то е да обучава на непреходното и вечно стойностното – да обучава най-вече младите, защото не са утрото…

Не говори много, излишно и безсмислено (като повечето си колеги) – просто с една дума отваря очите на младите творци, а майстори ги прави, едва когато те самите разберат продължителността и трънливостта на пътя. Готов е да носи на гърба си много повече, отколкото е по силите му, само ако знае, че това е в името на съзиданието. Възражда всичко, до което се докосне, като не се задоволява с единични творчески завоевания, а търси цялостта.

На простотията отговаря или с гордо мълчание, или директно я поставя на мястото й без да пести яснота на изказа, та ако ще да говори дори с височаещи, облечени във власт. Това прави не за да се покаже, а просто смирено и искрено, защото знае, че за да разровиш прахта и разрухата и за да я доведеш до жизненост, е нужно да поставиш всяко нещо на място си, та дори и тези, които ти пречат. Такъв е Майсторът – Стефан Стефанов.

Съвсем естествено е, при такова ръководство, всяка изложба на Каменоделното училище в Кунино да поразява с високо познаване на класическите образци, но и с непрекъснат стремеж да ги надрастнат съобразно потребностите на настоящето. Не може да е иначе, защото Стефан Стефанов учи учениците си, че “класиката е безкрайна”. Да си срещу класическите принципи това означава да вървиш срещу себе си. Класиката доказва общовалидни закони, които времето отсява. Класиката не може да се изчерпа, както някои псевдоавторитети се опитват да заблуждават масово потребляващият изкуството.

Класиката не може да се изчерпа, защото всеки отделен човек е жив пулсиращ свят, който е неповторим във всеки момент. Така че: класиката никога не е буквално повторение, а само поредното актуализиране. Всяка човешка душевност преживява непрекъснато реалността и като я актуализира във връзка с изискванията на настоящето се усеща като смислен пулсиращ свят. ПРЕЖИВЯВАНЕТО НА КЛАСИКАТА Е: да се облегнеш на изчистеното от грешки минало, и като го преживееш съобразно настоящето, да се припознаеш като творец чрез и във изкуството. Отхвърлянето на класиката означава да повтаряш минали грешки, или да доказваш вече доказани правила. В първия случай, когато се повтарят минали грешки се ГУБИ ОТ ВЪЗМОЖНОСТТА ЗА МАКСИМАЛНО ВЪЗДЕЙСТВИЕ НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА ТВОРБА.

Когато доказваш вече доказани правила ти отново си в неизгодна позиция, защото всъщност ти повтаряш творческите опити на предците си. Това означава, че ТЕБ ТЕ НЯМА В НАСТОЯЩЕТО. А нали всеки човек на изкуството се стреми към иновативност. – Колко жалко е да не се познава класиката в такъв случай. Малко анекдотично нека да е следното: отхвърлянето на класиката означава или “да откриваш топлата вода” или още по-абсурдното ”да приемаш топлата вода за нетопла, след като е очевидно че е топла”.

Така че пред погледа на всеки творец нека стои моментното обобщение, че: ИСТИНСКИ ИНОВАТИВЕН Е ТВОРЕЦЪТ САМО ПРИ ПРЕЖИВЯВАНЕ НА КЛАСИКАТА СЪОБРАЗНО НАСТОЯЩИЯ МОМЕНТ.

Много модерната в днешно време деформация на човешкото тяло при рисуване или скулптура в много случаи внушава изродено, видоизменено и нездраво тяло. Да вероятно някой ще възразят, че точно това е изкуство – да се покаже деформация, в която има закодирано някакво въздействие, някакво послание…но какво е това, което е закодирано? – от психология на изкуството знаем, че ИЗКУСТВОТО НИ ПОКАЗВА НЕДОСТЪПЕН, НО ЖЕЛАН СВЯТ. “Като преодолява по този начин бариерата към недостижимото, чрез изкуството човек се доближава до постоянно жадуваната хармония със себе си и изпитва облекчаващо го радостно чувство”. [Арнаудов, И. Философия 2013].

Като равносметка нека повторя – изкуството ни показва недостъпен, но желан свят, свят на хармония и радост – това е теза на доц. Иван Арнаудов преподавател по философия и естетика. Съгласни сме с нея. Така е. Следователно последователите на антикласиката и модерната деформация се налага да ни обяснят как преодоляват негативизма от въздействието на техните “произведения на изкуството” и как достигат до хармонията, КАК?

А ние имаме и друго обяснение – достигането до баланс и хармония е МНОГО СЛОЖЕН ДУШЕВЕН И ТВОРЧЕСКИ ПРОЦЕС – по това шедьоврите на изкуството се разпознават от слабите творби. Дали нашите привърженици на деформацията се причисляват към правещи шедьоврите, или уви може би към слабите творци. **Нека бъдем справедливи и признаем, че малките изменения наистина са нужни в изкуството, но постигането им може да се осъществи, единствено когато се познава класиката – Споделя Стефан Стефанов.

Това налага заради слабите, неразбиращи автори – (наричам ги псевдоавторитети), а и заради нас самите да изясним още една особеност на класиката.

Проблемът да се достигне до това хармонично състояние се затруднява, защото всяко следващо поколение все повече изчиства, “избистря” продуктът на изкуството, така че да бъдеш верен на тези минали достижения, но същевременно иновативни е изключително трудно. Но когато го постигнеш, или по-точно когато преживеем тази балансираност, вече правиш крачката напред в изкуството.

Някои псевдовеличия се опитват да ни внушават, че голямата ДЕФОРМАЦИЯ била дълбочинно въздействаща, като остроумно скриват това, че именно голямата деформация РАЗСТРОЙВА ВЪЗПРИЯТИЕТО, РУШИ ЦЯЛОСТТА НА ОБРАЗА, по близо е до извращението, отколкото до здравият разум. Точно тогава подсъзнанието е максимално объркано, “съзнанието си задава много въпроси”, които отнемат МОНУМЕНТАЛНОТО излъчване на творбите, губи се от спонтанния момент, от живото, естествено възприемане на психически здравия човек.

Тези псевдовеличия, разбира се, говорят разни работи за това, че изработените от тях образи били сънували, били им изникнали изведнъж и какво ли още не. Да ясно е: Чели, недочели по диагонал фундаменталното творчество на Зигмунд Фройд, разбира се нищо не разбиращи от неговите открития в областта на психоанализата, тези псевдовеличия единствено могат да вулгаризират ценният автор-психолог, като объркват наляво и надясно тези от нас, които им повярват.

Аз като специалист по психоанализа, мога да им кажа следното – Да при сънното състояние образите идват нелогични, разкъсани, силно деформирани – така е. Това е преживяване на душевната болка, а образът следствие от душевна болка е силно изкривен, видоизменящ реалността по посока на болката и нейното преживяване. В сънно състояние съзнанието е в известна степен пасивно, и тогава подсъзнанието освобождава тази душевна болка във вид на асоциативни връзки. В будно състояние тя, душевната болка остава на заден план – душата се мъчи да я забрави, да не я приеме, като че ли да я измести и на нейно място да дойде актуалното за момента. Така е!

Но забележете нашите чели-недочели псевдовеличия какво правят. Това, което е сънувано – тяхната душевна болка, това, от което душата иска да освободи при преживяването в съня, нашите псевдоспециалисти НАТРАПВАТ НА ВЪЗПРИЕМАЩИЯ посредством образа на своята скулптура например, и забележете – ОБЯВЯВАТ показаната си ДУШЕВНА СИ БОЛКА ЗА ИЗКУСТВО.

Дами и господа, моля не търсете логика – няма такава в случая. Просто трябва да се чете с разбиране Зигмунд Фройд. Нека сега го поясня, за да не остана и аз неразбран. В изкуството ние създаваме въображаем, илюзиорен образ, който ни е недостъпен в реалността. Например в реалността ни липсва нежност, интимност, ето защо правим скулптора в която внушаването на нежността е на първо място. И в процеса на работа върху нашата скулптура, например, ние преживяваме нежността, като по този начин освен, че разтоварваме душата си НИЕ СЕ ОБОГАТЯВАМЕ, защото ОСЪЗНАВАМЕ душевния си недостиг – липсата на нежност, и пътят за неговото преодоляване – изкуството. Този “душевен ток” тази “енергия на преживяването” докато работим ни е нужна за да се преживеем като ценност, за да намерим смисъл от живота. Нашата душевност изисква това. Това е онова “магично състояние” в което ти се иска да работиш, и колкото и да е твърд камъка или метала, на теб ти доставя удоволствие да преживяваш неговото оформяне. Това е така, защото желанието, потребността от това да преживееш, е по-силно от физическите свойства на материала.

Непрекъснато изучавайки се, човекът на изкуството се себеосъвършенства, осъвършенства и околните, които контактуват с изкуството му. Всъщност ПЪТЯТ НА ПРЕОДОЛЯВАНЕТО НА САМИЯ ДУШЕВЕН НЕДОИМЪК е самото правене на изкуство. Затова и всички специалисти по изкуство непрекъснато се учим, себеизследваме се, ходим по изложби, концерти и театри, разговаряме с колеги, питаме се помежду си и разбира се ЧЕТЕМ по въпроса. В противен случай няма да можем да преодоляваме, няма да можем да създаваме КАЧЕСТВЕНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ИЗКУСТВОТО с които да помагаме и на други хора да преодоляват своите душевни болки, което е равносилно на това – да достигнат до състояние: ДА СЕ РАДВАТ И ДА СА ОСМИСЛЕНО ЩАСТЛИВИ.

Вече става елементарно, нали – в ИЗКУСТВОТО НЯМА НУЖДА ОТ показване на самата душевна болка, ако няма по-голяма сила от нея, която да я ПРЕОДОЛЕЕ. Или с други думи: ДУШЕВНАТА БОЛКА СЕ ПОКАЗВА В ПРОИЗВЕДЕНИЕТО НА ИЗКУСТВОТО, ЕДИНСТВЕНО КАТО ПРЕОДОЛЯНА.

Нека сега дам пример със скулптурата “Архангел” – автор Стефан Стефанов 2013 година.

arhangel

Великолепна работа, носеща монументално усещане за силата на твореца в процес на вдъхновение. Нали за никого не е тайна, че преди момента на вдъхновение от лирическия герой, нека така го нарека, са изпитвани, различни чувства, някога някъде разбира се е преживявана душевна болка – но те не са предадени в творбата, защото същността й е ПРЕОДОЛЯВАНЕТО им, до достигане на състоянието на вдъхновението. Но забележете – всичко това е жива истинна реалност, която ни заобикаля, и всъщност смислено съществува единствено във и чрез човешката душевност. Бягането от живата реалност ни отвежда обикновено до понятия, като езотерика, астрално тяло, трансцеденталност, необяснимост и още маса глупости във вид на “термини”… Уви…Отново ще трябва да се занимаем с нашите псевдоспециалисти. (Глупости ги наричам не защото нямат научно обяснение, а защото в речта на псевдоавторитета те добиват смисъл на онова, с което псевдоавторитетът иска да запълни от една страна безпомощната си мисловност, от друга в много случай комерсиалните си цели – бележката е на авторът.)

Нека останем равнодушни към анализите им – чували сме например глупостите, че когато образът е реалистичен, подсъзнанието не участва във възприемането му. Или още по-абсурдното, че монументалността изисквало пасивно подсъзнание, оттам бягане от реалността. Те такива неразбиращи между другото отхвърлят и реалистичното изкуство, под предтекст, че това, което съществува в реалността можем да си го гледаме истинско, и не е необходимо да се прави изкуство- …Колко жалко.

Нека да го изясня – Подсъзнанието винаги участва във всички душевни процеси, формира се през целия живот на човека, и спира да работи едва със смъртта. Въпросът е друг – в какво състояние е то, когато възприемаме изкуството, и най-вече как може да го използваме, за да постигнем духовно израстване. Ще дам пример с работата “Архангел” – крилете, обърнатата глава, спокойното лице това вече казах е достигането на вдъхновението. На пръв поглед няма конфликт, няма болка… но внимателно огледайте – какво държи в ръката си вдъхновения творец – меч със смирени ръце. Явно този меч е използван, или ще бъде използван, но може и да не бъде, а е само за да предпази като плаши отсрещния – символ колкото на болката, толкова и на справедливостта, ярко внасящ художествен заряд в работата просто и много стойностно – СТИМУЛИРА ПОДСЪЗНАНИЕТО чрез страх, но и със сила, справедливост и готовност като дава материал на душата да мисли, да се възхищава и въздейства върху мисловно рационалните процеси. Сякаш започваме да го СТРАХОПОЧИТАМЕ ВДЪХНОВЕНИЕТО. Защото това всъщност е много близко до харесването на една работа – ДА така е – ДА Я СТРАХОПОЧИТАМЕ – ДА Я НАМИРАМЕ ЗА МНОГО СИЛНА – ТОВА Е ДРУГ РАКУРС ОТ ВЪЗДЕЙСТИВЕТО НА ПРОИЗВЕДЕНИЕТО НА ИЗКУСТВОТО. Опитайте се да постигнете същото с абстрактна работа – няма да успеете. Това е още един феномен, на който Стефан Стефанов учи учениците, а и мен също – да бягаме и да се пазим от самоцелната абстрактност.

Понеже току що анализирахме как подсъзнанието може да бъде стимулирано – При много художествени произведения на майсторите от Кунино камъкът подтиква към размисли, а поради размитостта на образите всеки път го виждаме като различен – размитостта, неястността, двуякото тълкуване, многозначността – това са елементи на подсъзнанието. Камъкът като че ли ни вкарва в когнитивна ситуация – като че ли ние ставаме част от образа от нейния душевен живот, той е част от нас, обсебва ни, и като че ли е “изваян от мъгла” – тук отново говори подсъзнанието. Веднъж, като че ли образът ще стане, веднъж, като че ли ще ти каже нещо, веднъж, като че ли всеки момент ще издъхне, едновременно уморен, искащ, и същевременно виждаща безкрая, но и показващ ти безкрая.

Съвременната музикална педагогика се нуждае от такива скулптурни решения, които обикновено се използват за стимулирането на музикалното възприятие и като материал за съчиняване на музика от учениците в общообразователно училище. Завоалираният мистичен образ може да се тълкува многозначно извиква от нашата душевност онова, което при други обстоятелства не може да се преживее, затова и възприемането на такива произведения на изкуството помагат на човек да се себепознае. Това, което виждаш е безмълвен диалог между душата на автора и твоята душа. Във всеки един момент, когато възприемаме такива неща ние се съпреживяваме в цялото си душевно многообразие такива, каквито сме.

Тук съвсем естествено се достига до друга важна особеност на преподаването на Стефан Стефанов – избор на образ, който провокира МИСЛЕНЕ. Скулптурата се казва “Сърце” и представлява КЛАСИЧЕСКИ ВИД ИНСТАЛАЦИЯ.

surce

vezna

Старинен вид – везна. Младият човек – творец, който сърдечно обича всичко, до което се докосне, може да преодолее, дори земното ускорение. Тук метафорите са няколко – 1. везната е наклонена към “тежкото сърце” – 2. сърцето е изнесено от тялото на човека, 3. човекът е по-лек от сърцето, но лекотата е точно поради тежестта на сърцето – следователно двете блюда са свързани, те са съотнесени – самото сърце е изработено от речен камък, докато тялото е от варовик 4. човекът гледа нагоре, и с това като че ли продължава образа си в безкрая. Освен това сърцето е много декоративно, като че ли ненатрапващо се, а силата е в човека, чието сърце е показано. Всички тези особености предполагат в съзнанието на възприемащия да се разиграе сценка, той може да се припознае в работата, след като осмисли нейната логичност. Авторът е много убедителен – това е важно и отново е класически принцип. Още при първи поглед се разбира закодираната логика, и забележете – тя не може да бъде друга. Двузначността в случая би изиграла лоша шега.

За мен беше особено интересно и друго – например Стефан Стефанов казва са шедьоврите на Андрей Николов, че при него “при изграждане на женските и детски образи мраморът звучи в хармония”. Някои го определят като метафоричност, други като синестезия. Но по-важното е друго. Съзнанието на скулптора прониква чрез музиката си в своето собствено изкуство. Нещо повече – не дели изкуствата а търси своята душевност, като приема всички изкуства за едно неделимо цяло от гледна точка на въздействие.

Този тип внушение и въздействие се забелязва и при работата ГОЛОТО ЖЕНСКО ТЯЛО ВЪВ ФОНТАНА НА КУНИНО. Аз бих добавил и се чува шумът на водата, който пее. Въобще голо тяло е много сложно начинание, подходящо единствено за много добрите познавачи на класическата балансираност, уравновесеност, хармоничност и въздействие.

Стефан Стефанов споделя в това отношение творческия път на Андрей Николов – започващ от дървената лъжица и стигащ чак до перфектно балансираните мраморни шедьоври. Този дълъг път е извървян от някои автори на Кунино за много по-кратко време, благодарение на обучението в духът на Класиката. Може би в момента се питате, а какво го очаква един млад автор при това положение. Според мен – все същото през целия му творчески път, а именно ВЕРЕН НА КЛАСИЧЕСКИТЕ ПРИНЦИПИ ДА ПРОДЪЛЖИ ДА СЪЗДАВА ШЕДЬОВРИ. Той ще развива монументалното изкуство, и ЩЕ бъде новатор, но вече стъпил здраво на земята на фундаменталните принципи в изкуството. Такъв вид душевен баланс непрекъснато ще бъде разбиван от слабостите на ежедневието, но зряло и мъдро обединяването ще бъде достигнато, защото това е единствения ни път като разумни човешки същества – ОБЕДИНЯВАМЕ ДУШЕВНИТЕ СИ ПРОТИВОРЕЧИЯ ДО ЕДИНСТВА.

В този контекст нека разгледаме скулптурата “Глътка въздух” – гипс.

glutka_vuzduh

Глътка въздух – Стефан Стефанов – 1990 година – гипс

В момента тя се намира в Украйна и е дипломна работа на Стефан Стефанов. Мъжко тяло със силно напрегната мускулатура на гръдния кош, извита на горе глава както при вдишване. “Глътката въздух”, като миг от живота на човека, всъщност е много информация за душевността. Това е символ на трудолюбието и отдадеността, след това умората като приятен резултат от ОСВОБОЖДАВАНЕ НА ОБРАЗИ и съответно почивката – миг в случая, след който отново ще дойде интензивен, но и приятен работен процес. Няма хленч, няма мъка, а само гордост, напрежение, гордо защото лирическия герой съзнава силата си.

Сещам се за Фридрих Ницше в момента и неговата “Весела Наука” – идеята е същата – когато човек ОСВОБОЖДАВА себе си от конфликтите, породени от мисловна дейност в процеса на правене на науката, той се чувства щастлив. “Има весела наука” – възкликва по този въпрос проф. Исак Паси. Аз ще ги перефразирам за случая – има веселост в скулптурстването – това е момента на “Глътката въздух”. – енергоемък процес, наситен с интензивна работа, но дава радост и е символ на съзиданието. Следващата крачка е отново напрежението при самото правене на ВСИЧКО ОТ ЧОВЕКА. В случая “Глътката въздух” е момента на разтоварването и отново готовност за поредното движение напред.

Замисли се…, имаш ли ти такива мигове уважаеми читателю, мигове на щастие, гордост, освобождаване и същевременно сила, защото глътка въздух от този тип е безсмислена, ако не е предпоставена от цялостна дейност и жизнен стил.

При Стефан Стефанов красотата и вътрешната емоция, жаждата за съзидание са непреходни ценности. Върху основа на класическото формообразуване, напрегнатия гръден кош от ”свръхвдишването олицетворява жаждата за съзидание в полза на красотата и непреходните ценности” – споделя авторът при анализ на работата си

“Глътка въздух” като стил е продължен от много от учениците на Стефан Стефанов Като произведения на изкуството в Кунино виждаме разнообразни фигури. Мъжко тяло, като че ли самоизтръгващо се от твърдината. Уникалното е в положението на мъжкото тяло. Обикновено сме свикнали силата на мъжкото тяло да бъде показана при поглед отпред. В някои случаи авторите избират например полулегнало положение, със силно напрегната мускулатура, като че ли е тялото готово всеки момент да стане и да се изправи. Отлично шлифования мрамор създава усещане за прецизност и перфектна оразмереност на образа. Обикновено мъжките тела, символи на силата, сме свикнали да са преексонирани и много автори ги правят като грубо подобие на човека. За съжаление техния пример се приема като “подсилващ” мъжката сила и още по-абсурдното като усъвършенстващи класическите принципи за изработка на мъжкото тяло. Разбирате, че в следващите редове отново ще говоря за някои съвременни неудачни творчески решения, които майсторите от Кунино не приемат и се дистанцират от тях като им противостоят.

***Псевдовеличията, които обикновено за да ни доказват колко силен е техния образ се нуждаят от много приказки в писмен или устен вид. Такива псевдо хора на изкуството създали образ на мъжки урод например, и повярвали във величието си много трудно могат да разберат ХАРМОНИЯТА на класиката, а смея да кажа и ХАРМОНИЯТА НА НАСТОЯЩЕТО. Те странно се вълнуват и радват на бомби, природни катаклизми и аварии, на мощни оръжия и поведения на себеподобни, което поведение би могло да се определи като разрушително и често пъти свършва, простете ме …в психиатрията.

Дори да ги попитаме – Добре, тогава коя всъщност е човешката сила? И… Това в крайна сметка изкуство ли е? Те няма да ни отговорят, но е хубаво ние да си задаваме този въпрос по-често. Недвусмисленият отговор е, векове наред усъвършенстван, преживяван и крепял човешкия дух. Който го притежава, човешкият дух – нека го приемем за СЪГРАЖДАЩ ЦЯЛОСТТА НА НАШИЯ МИРОГЛЕД, който не – нека не му се сърдим, нали не забравяме, че елементарните люде не могат харесат и разберат нещо, което е далеч от тяхната душевност.

Трябва да се радваме, че има творци като авторите от Кунино, които убеждават в обратното – мъжката сила на бореца не е нито свръхестествена, нито паранормална – тя просто е сила, съразмерна с нормалната сила на човека. В широк контекст например борецът като художествен образ, би могъл да се причисли и към хората на духа. Физическата сила на тялото и неговата балансираност предполагат и сила на духа, респективно мъдрост във всяко човешко начинание. Такива скулптури са все по-нужни като съвременния човек, който много често остава сляп за душевността си. Оставащ винаги роб на първичните си щения, съвременния човек все повече се нуждае от преживяването на съразмерна нему сила, която повдига нашето усещане за същност, дава ни радост и гордост от единствената ни сила над всичко останало, което ни заобикаля – на духовността ни. Ето в подкрепа и думите на доц. Иван Арнаудов дфн, който вижда човекът на бъдещето така: “Човекът на бъдещето е същество, което постоянно изучава и контролира себе си, като така превъзмогва изначалната си животинска природа, извисявайки отново и отново духовността си”[Арнаудов, И. Философия. 2013].

Всяко нещо, което виждаме ли можем да приемем за произведение на изобразителното изкуство – според някои хора – ДА.- Какво ни казват те – “очите щом възприемат, при богата фантазия ние можем да си представим нещо, което е провокирано от това, дето сме видели – има ли изкуство – има. Добре. НО – Какво ще си представим? Ние ще актуализираме нашата памет, ще свържем това, което сме видели с това, което непосредствено сме преживели преди това, ще актуализираме най-скорошните образи от предсъзнаваното, т.е. най-скорошната си душевна болка, или преживяно щастие и дотук. Аз питам – КОЛКО СМЕ СПЕЧЕЛЕЛИ ОТ ВЪЗПРИЕМАНЕТО НА ТОВА ИЗКУСТВО. Трябва да признаем, че много малко.

Я се замислете за още нещо– намирате ли фалш в току що изложеното? Малко като че ли изкуствено чакаме фантазията да свърши някаква работа, ами ако не се случи така. Истинският творец на изкуството не я чака, а посредством подсъзнанието я мобилизира колкото може повече. Той знае, че без реалността, ПОДСЪЗНАНИЕТО И СЪЩЕВРЕМЕННО ФАНТАЗИЯТА НЕ СЪЩЕСТВУВА.

Така че един автопортрет или голо тяло, “Риба” и прочие могат да кажат далеч повече, отколкото някаква безсмислена абстрактна комбинация. В първия случай фантазията е мобилизирана да твори, а във втория трябва да й се нареди някак си изкуствено. Ще повторя – някак си изкуствено казах. Но забележете – фантазирането е в много голяма степен безсъзнателен процес. Човешката душевност фантазира, като така запълва липсващото в реалността. Процесът на фантазиране всъщност е до голяма степен творене на образи от хората на изкуството. Затова в областта на изкуството развиването на фантазията е белег за търсене на високо равнище. Това е майсторско управляване на душевността, при което управляване човек създава на душевността възможност да съчетава и разделя образите, които има. Когато сме пасивни, фантазията не се използва, не се преживява фантазния образ. Той се преживява само когато сме емоционално ВЪЗБУДЕНИ и в тази емоционална възбуда СЕ СТРЕМИМ ДА ДОСТИГНЕМ ДО ДУШЕВЕН БАЛАНС. Без подтикът, без емоционалната възбуда, без енергичност, фантазният образ ще е слаб. ЗАТОВА И ГОЛОТО ТЯЛО Е КЛАСИЧЕСКИ ТЪРСЕНО КАТО ОБРАЗ, заради неговата изначална събуждащата нашата емоционалност природа. То се прави изключително трудно, поради факта, че нашата душевност изисква да го види и преживее истинно, такова каквото е. В противен случай въздействието му би се загубило. От друга страна това означава душевна зрялост от страна на скулптура и съответно възприемащия творбата. Незрелите душевности не са в състояние да се съпреживеят като свързани с голото тяло – скулптура. Тогава незрелите душевности единствено могат или да го отрекат, или да го вулгаризират. Сложността при изработката на голо тяло идва и от още едно нещо – векове наред то е обект за рисуване и скулптурстване. Световните авторитети в областта на скулптурата постигат свърхравнище в рамките на векове. Да се надрасне това вече достигнато високо равнище, означава много задълбочено изучаване, практикуване, преживяване на голото тяло като образ феномен и съответно постигане на крачката напред. С крачката напред вече ставаме истински творци.

Нека сега върнем разсъждението обратно – да развиваме фантазията си не означава да я подчиняваме на закони, а още по-малко да й заповядваме. Тогава тя вече не е безсъзнателен процес, и същевременно до такава степен се изкривява нейната същност, че тя добива измерение на механическо свързване на образи, предмети, явления и какво ли още не от нашето ежедневие. Предполагам, че внимателния читател ще разпознае тук псевдоавторитетите – те например обявяват всякакъв такъв тип комбинация за инсталация, или друг някакъв псеводо от тях вид съвременно течение в изкуството. Трябва да ги посъветваме да се запознаят с класиката, където фантазния, нереален, измислен образ всъщност е носител на информация, на някакъв смисъл, на послание. Фантазният елемент, фантазния нюанс на един образ, не е просто комбинация, а възможно състояние, положение например на голото тяло, при което положение, то като образ казва нещо, навявани на спомени, буди у нас чувства, мисли, карани ни да мислим и да си измисляме. Или по-точно да си измисляме в резултат на мисленето. Това не е игра на думи, уважаеми читателю – аз не обичам този начин на писане да си играя на думи – това е важна особеност на фантазията – ще повторя – МИСЛИШ, И СЛЕД ТОВА СИ ИЗМИСЛЯШ, И ИЗМИСЛЯШ СИ (фантазираш си), И СЛЕД ТОВА МИСЛИШ(рационално осмисляш) – това е всъщност кръговрата, спиралата на фантазията. Мисленето е рационалния елемент – без него не може, а измислянето – това е фантазния елемент, който дава новата храна на следващия момент, в който фантазния образ ще бъде отново осмислян. МИСЛИШ, и след това подсъзнанието изхвърля някакъв образ, но той е все още неясен, необоснован. Кой ще го обоснове и изясни? – мисловния, рационален акт. Но мисловния рационален акт понякога е много груб, и като че ли не е изкуство. Кой ще го завоалира, и ще му придаде тайнственост, загадъчност – фантазното ИЗМИСЛЯНЕ, това всъщност е вече отново работата на подсъзнанието. Всеки истински творец на изуството ще забележи тази спирала на душевни вълнения, докато работи. Когато притворим очи, и като че ли нещо става от само себе си – това е нашето подсъзнание, нашето фантазиране     НЕКА МУ ДАДЕМ ВОЛЯ И СВОБОДА, ЗАЩОТО АКО НЕ ОПРЕДМЕТИМ ВСИЧКО ТО ЩЕ СЕ ЗАГУБИ, А ОТ ТОВА ГУБИ РАБОТАТА НИ. Да но мъглявостта на идеята и твърдостта на камъка са доста далечни, трябва СЪЗНАНИЕТО, което да извая от камъка онова, което владее подсъзнанието. А това, което владее подсъзнанието и се изявява чрез съзнанието, кое е уважаеми читателю? – моля не гледай долните редове сега– ще повторя въпроса – КОЕ Е ТОВА КОЕТО ВЛАДЕЕ, КЛОКОЧИ, КАТО В МЪГЛА ОТ ПОДСЪЗНАНИЕТО, И ЩЕ СЕ ИЗЯВИ, ЩЕ ВЪЗДЕЙСТВА, ВЕЧЕ ОБРАБОТЕНО ОТ СЪЗНАНИЕТО – ТОВА Е художествения образ –това, което ще се появи в камъка, това е твоята скулптура.

Ето защо именно Класиката изисква да се подбират образи от ВИСОК РАНК. Защото смятам че това е така – времето доказва, че остават да пребъдат онези, които надживяват ежедневните проблеми – наричаме го извисеност на духа. Това отчленява истинското изкуство от комерсиализацията.

Нека само се замислим за образите, които вая техния учител Стефан Стефанов – “Достойнство”; Дионисий; Балканджи Йово; Левски; Ботев; Да се води и търси класическата образност, която ни е запазила през вековете е важен елемент и в случая се вижда приемственост учител-ученик. Това в музикално отношение Стефан Стефанов описва с предпочитанията си към музиката на Дико Илиев. Той намира в нея монументалност, което е скулптурен принцип. Това е особеност, която за мен като специалист по музикална педагогика и психология остана скрит. Скулпторът трябваше да ми го изясни. Така възприятието и осмисляне на определено произведение на изкуството за опреден специалист се обогатява при контакта му със специалист по друго изкуство.

Когато се избират такива образи отговорността на твореца е много голяма. Лице в лице с материала твореца трябва единствено и само да внуши силата на личностите, застинали във времето като отправни точки за дух, принципност и човечност. Към тази отговорност се добавя и високи изисквания за познаване на техниката на работа – в противен случай идеята за съответния образ няма да бъде реализирана. Накратко – сложно, високо духовно, вълнуващо е да се вижда претворяване на образите на нашите предци. (Ето защо и псевдовеличия от областта на изкуството крият своите неумения и слабости, като се пазят съвсем целесъобразно от тези образи. Много ми е интересно тези псевдовеличия какво ще оставят на потомците си? – за съжаление трябва да си припомним многократно редактираното правило, че трябва да вървим напред с ЛИЧНИЯ ПРИМЕР И ЛИЧНОТО ДЕЛО, за да бъдем успешно следвани от младите. Алейките и лъскавите галерии с престиж, както и купежките приказки от натруфени с костюмчета не са достатъчни, ако се избират образи, под които единствено се прикрива душевната немощ, и практическата несъстоятелност с материала да направят нещо стойностно – отново класическо правило. Тези псевдовеличия бързо ще бъдат забравени след като си отидат от този свят, защото има много като тях и техните произведения ще се удавят в тълпата, от където са и произлезли междувпрочем. НО!!! – Никога не е късно да преосмислят творческия си път и макар “доста време в заблуждение накрая на заживеят в истина” – перефраза на Ралф Валдо Емерсон.).

При някои инкрустации, правени от майсторите на Кунино, например мрамор-бигор има съвсем ясна символика – бигорът символизира първичността, пръстта и прасъстоянието на материята, от която първичност се ражда, излиза израства образа на българката например – полираният мрамор носи усещане за душевна чистота, а ликът й е много изчистен и съответно обобщен. В бигора се откриват вкаменелости от древно живо същество, които майсторите с помощта на длетото разкриват и дават възможност на възприемащия творбата да почувства като че ли разговор с праотец, или животно принесено в жертва.. но тая прадушевност се претворява в образа на българката, като че ли българката е изтъкана рафинирано достигната изваяна и изстрадала от първичността и предтечите ни. Но и с това авторката не се задоволява а в бигора инкрустира няколко акцента от шарен гранит. Нека ви предложа моето тълкувание на това – белези от удари, които са понесени и преодолени, или просто блясък, кореспондиращи с ажурните отвори получени от природата в шуплестия варовик – бигорът.

Като че ли за миг си пред гроба виждаш как смъртта е факт и знаеш до какво води това… в пепел и пръст ще се превърнем всички – това е бигорът… и в следващия момент блясва образа на българката, която надживява това. Няма идея за вечен живот или други темподобни безсмислици, а по-скоро много силно преживяно настоящето. Ти живееш сега, преживяваш мига, този миг, но си щастлив от това, защото българката блести, родена сега и пак сега…в момента тя е тук и както е тук сега така ще е тук завинаги за бъдните поколения, само тогава, когато има кой да я осмисли като ценност. Произлязла от миналото, пробила настоящето и даваща сила за живот на всяко бъдещо настояще. Така че, нека обобщим – ТОЗИ ВИД ОБРАЗИ НАДРАСТВАТ ПРЕДЕЛИТЕ НА САМОТО МОНУМЕНТАЛНО И ПЛАСТИЧНО ИЗКУСТВО, КАТО ИЗЛЪЧВАТ СМИСЪЛ В ЦЕЛИЯ ЧОВЕШКИ ЖИВ И ПУЛСИРАЩ СВЯТ, ИНАЧЕ КАЗАНО В ЦЯЛОСТНАТА ЧОВЕШКА ДУШЕВНОСТ. Ето защо е важно всеки човек на изкуството да изковава цялостния си мироглед за да може да усъвършенства душевността си.

В противоречие на току що изложеното са тезите на някои псевдоспециалисти. Те ни внушават, че има изкуство заради самото изкуство. Слушали сме например, че изкуството трябва да се оценява само и единствено със сетивата и маса други глупости. Това, за съжаление, в младия творец създава някаква психоза, и опит да се дистанцира от своята душевност. Например има псевдовеличия, чиито творения били работени под съзнателна наркоза – дрогиране например.- ето на какво ни учат… Оправданията им са, че така били изваждали интересни образи от подсъзнанието, били се спасявали от блокажите на ежедневието и прочие. Тогава какво следва, че с извратено отношение към собствената ни душевност ние можем да правим някакво чисто изкуство.

Намирам тези опити за безплодни, макар че и в родните академични структури, а за съжаление и в западните все по-интензивно се натрапват подобни глупости. Това, между впрочем, така е било и по времето на Владимир Димитров МАЙСТОРА, когато очите на французите е трябвало да се отворят от специалист, привърженик на здравия разум и класиката. Майсторът е обявен за такъв, сравнен с други по-слаби автори.

Сега се питам уважаеми читателю, не е ли жалко да се отричат очевидни неща, и да се повтарят минали грешки, само защото човекът е същество, което поради суетата си винаги иска да се съпреживее като уникален. Той е уникален, само и единствено когато не се мъчи да е такъв, а следва хода на естественото си развитие и се приема като себеуважаваща се и вечно себеопознаваща се цялост. А това е равносилно на един СМИСЛЕН И ОСЪЗНАТ ЖИВОТ. Такъв би трябвало да е живота на човекът на науката и изкуството – поне аз се придържам към това, като непрекъснато се уча от ДЕЛОТО НА КУНИНО.

А то като цяло може да се обобщи до цялостната творческа и педагогическа дейност на Майсторът-Стефан Стефанов и неговото кредо – ДА ОБУЧАВА ВИНАГИ В ДОБРОТО, КРАСИВОТО, РЕЗУЛТАТ ОТ ИЗВИСЕНА ЧОВЕШКА ЛИЧНОСТ И ВИСОКА СТЕПЕН НА ДУХОВНОСТ. Така учениците вече са насочени в правилната посока, а техните успехи светят с отразената светлина на учителя.

Д-р ДИМИТЪР ДАМЯНОВ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *