Майстора, Пробуждането и Духът на изкуството

Статия, оригинално публикувана в artnovini.com: http://www.artnovini.com/art-mix/21-grama/2166-maistora-probugdaneto-i-duhat-na-izkustvoto.html

 

– Повече от 12 години скулпторът Стефан Стефанов работи вдъхновено за делото на българската каменоделска школа.

– На 2 ноември 2006 г., Професионалната гимназия по каменообработване в с. Кунино получи статут на училище по изкуствата към Министерството на културата.

ДЕНЯТ НА БУДИТЕЛИТЕ – 1 ноември. Един ден, в който всеки от нас би трябвало да се замисли поне за малко за своето духовно Пробуждане. По този повод предлагаме на вашето внимание личното мнение на един музикален педагог и психолог, вдъхновен от живота и творчеството на учениците и преподавателите от Професионалната гимназия по каменообработване в с. Кунино, Врачанска област, единственото държавно училище с подобен профил на Балканския полуостров и едно от четирите в Европа.

Следващият текст (заглавието е на artnovini.com) можехме да публикуваме в рубриката „Анализи”, защото прави опит да обясни един феномен, какъвто е Каменоделското училище, или пък в рубриката „Портрет”, защото рисува в анфас човек, който е посветил повече от дванадесет години от живота си, за да съхрани уникалната българска каменоделска школа. Но решихме рубриката да бъде „21 грама”, защото става дума за Духът (и душата) на Изкуството.

* * *

КОГАТО човек се захваща да пише за определено дело, и когато делото е резултатно и плодотворно, но същевременно тихо, той пише винаги с много боязън, защото съзнава, че не е по-голям от него. А когато делото е тихо – не се гърми и рекламира, сложността да се пише за него е още по-голям, защото пишещият винаги се опасява да не се превърне в поредния суетящ се, който използва делото, за да се самоизтъква. Нямам такива намерения. Поводът да пиша за майсторите от Професионалната гимназия по каменообработване в с. Кунино е това, че съм впечатлен и вдъхновен от резултатите, които постигат там, но най-вече от тяхното творчество.

Като специалист в областта на психологията на изкуството и преподавател по различни дисциплини, свързани с въздействието на изкуството върху човека, ме поразява следното: колко много глупости има в съвременния свят, които [трябва] да наричаме изкуство. Интернет ни залива със стотици хиляди картини, скулптури и какво ли още не, и къде под диктата на интереса и парите, къде поради неразбиране, всичко това се приема за висококачествено изкуство. Псевдоавторитети втълпяват, например, че абстрактното петно е отлична живопис, самоцелно строшеният камък е скулптура с концепция, образът наситен с вулгарност и перверзност, се приема за иновация, а деформацията – за интересно и неповторимо откритие.

Кой печели от това и на какво ще научим
подрастващите, когато хвърляме прах в очите им?

Защо в крайна сметка ни е изкуството при това положение?… И как може да се противодейства на всичкото това – с дело като това на училището в Кунино?

Творческият потенциал на това дело е уникален, образованието – фундаментално, мисленето остро, критично, вещо и задълбочено, ръката му опитна и непрекъснато усъвършенстваща се, като облагородява всичко до което се докосне. Много по-често ще го видиш с длето и чук в ръка, отколкото в официален костюм. Но и в официалния костюм тежи на мястото си, защото и това облекло отива на жизненото му и творческо кредо. А то е да обучава на непреходното и вечно стойностното – да обучава младите, защото те са утрото…

За някого може да прозвучи пресилено, но делото, за което иде реч, олицетворявам с работата на скулптора Стефан Стефанов (бел. ред.: през 2004 г. възпитаникът наХудожествената академия в украинския град Харков е назначен за директор на Каменоделското училище и за няколко години успя да го „изправи на крака”. Точно преди десет години – на 2 ноември 2006 г., Професионалната гимназия по каменообработване в с. Кунино придоби статут на училище по изкуствата към Министерството на културата).

Не говори много, излишно и безсмислено (като повечето си колеги) – просто с една дума отваря очите на младите творци, а майстори ги прави едва когато те самите разберат продължителността и трънливостта на Пътя. Готов е да носи на гърба си много повече, отколкото е по силите му, само ако знае, че това е в името на съзиданието. Възражда всичко, до което се докосне, като не се задоволява с единични творчески завоевания, а търси целостта. На простотията отговаря или с гордо мълчание, или директно я поставя на мястото й, без да пести яснота на изказа, без значение с кого говори. Това прави, не за да се покаже, а защото знае, че за да разровиш прахта и разрухата и да я доведеш до жизненост, е нужно да поставиш всяко нещо на място му. Такъв е Майстора – скулпторът Стефан Стефанов. Такова е неговото дело.

* * *

„Класиката може да бъде
като камшичен удар – до умиротворение…
диапазонът е велик…
това е нейната сила…”
Стефан Стефанов, скулптор

* * *

Съвсем естествено е, при такова ръководство, всяка изложба на учениците от Каменоделското училище в Кунино да поразява с високо познаване на класическите образци, но и с непрекъснат стремеж да ги доближат до потребностите на настоящето. Не може да е иначе, защото Стефан Стефанов учи учениците си, че „класиката е безкрайна”. Да си срещу класическите принципи, това означава да вървиш срещу себе си. Класиката доказва общовалидни закони, които времето отсява. Класиката не може да се изчерпа, както някои псевдоавторитети се опитват да заблуждават.

Класиката не може да се изчерпа, защото всеки отделен човек е жив пулсиращ свят, който е неповторим във всеки отделен момент. Така че: класиката никога не е буквално повторение, а само поредно актуализиране на миналото. Всяка човешка душевност преживява непрекъснато реалността и като я актуализира с изискванията на настоящето се усеща като смислен пулсиращ свят.

Преживяването на класиката е като
да се облегнеш на изчистеното от грешки минало,

да го преживееш съобразно настоящето и да се припознаеш като творец чрез и във изкуството. Отхвърлянето на класиката означава да повтаряш минали грешки, или да доказваш вече доказани правила. В първия случай, когато се повтарят минали грешки се губи от възможността за максимално въздействие на художествената творба. Когато доказваш вече доказани правила, ти отново си в неизгодна позиция, защото всъщност повтаряш творческите опити на предците си. Това означава, че теб те няма в настоящето. А нали всеки човек на изкуството се стреми към новаторство – колко жалко е да не се познава класиката в такъв случай. Макар и анекдотично, нека го кажем така: отхвърлянето на класиката означава или „да откриваш топлата вода” или още по-абсурдното „да приемаш топлата вода за нетопла, след като е очевидно, че е топла”.

Така че, пред погледа на всеки творец, нека стои моментното обобщение, че истински иновативен е творецът само при преживяване на класиката, съобразно настоящият момент.

Много модерната в днешно време деформация на човешкото тяло в рисуването и в скулптурата в много случаи внушава изродено, видоизменено и нездраво тяло. Да вероятно някой ще възразят, че точно това е изкуство – да бъде показана деформация, в която има кодирано някакво въздействие, някакво послание… Но какво е това, което е закодирано? От психологията на изкуството знаем, че изкуството ни показва недостъпен, но желан свят. „Като преодолява по този начин бариерата към недостижимото, чрез изкуството човек се доближава до постоянно жадуваната хармония със себе си и изпитва облекчаващо го радостно чувство”. [Арнаудов, И., „Философия”, 2013].

Като равносметка нека повторя – изкуството ни показва недостъпен, но желан свят, свят на хармония и радост – такава е тезата на преподавателя по философия и естетика доц. Иван Арнаудов. Съгласен съм с нея. Следователно, последователите на антикласиката и модерната деформация се налага да ни обяснят как преодоляват негативизма от въздействието на техните „произведения на изкуството” и как достигат до хармонията. Как?

А ние имаме и друго обяснение – достигането до баланс и хармония е много сложен душевен и творчески процес – по това шедьоврите на изкуството се разпознават от слабите творби. Дали привържениците на деформацията се причисляват към правещите шедьоврите, или уви, може би, към слабите творци. „Нека бъдем справедливи и признаем, че малките изменения наистина са нужни в изкуството, но постигането им може да се осъществи, единствено, когато се познава класиката”, споделя Стефан Стефанов.

Това налага заради слабите, неразбиращи автори (наричам ги псевдоавторитети), а и заради самите нас, да изясним още една особеност на класиката.

Проблемът да се достигне до това хармонично състояние се затруднява, защото всяко следващо поколение все повече изчиства, „избистря” продуктът на изкуството, така че да бъдеш верен на тези минали постижения, но същевременно да си и новатор, е изключително трудно. Когато, обаче, го постигнеш, или по-точно, когато преживееш тази балансираност, вече си направил крачка напред в изкуството.

Някои псевдовеличия се опитват да ни внушават, че голямата деформация била „дълбочинно въздействаща”, като остроумно скриват това, че именно тя разстройва възприятието, руши целостта на образа, по-близо е до извращението, отколкото до здравия разум. Точно тогава подсъзнанието е максимално объркано, „съзнанието си задава много въпроси”, които отнемат монументалното излъчване на творбите, губи се от спонтанния момент, от живото, естественото възприемане на психически здравия човек.

Тези псевдоавторитети, разбира се, обясняват, че изработените от тях образи били сънувани, били изникнали изведнъж и какво ли още не. Чели-недочели по диагонал фундаменталното творчество на Зигмунд Фройд (Sigmund Freud; 1856-1939), но разбира се нищо не разбиращи от неговите открития в областта на психоанализата, тези хора единствено могат да вулгаризират знаменития психолог, като объркват онези, които им повярват…

Като специалист в областта на психологията, мога да им кажа следното: да при сънното състояние образите идват нелогични, разкъсани, силно деформирани. Това е преживяване на душевната болка, а образът, следствие от душевна болка, е силно изкривен, видоизменящ реалността по посока на болката и нейното преживяване. В сънно състояние съзнанието е в известна степен пасивно и тогава подсъзнанието освобождава тази душевна болка във вид на асоциативни връзки. В будно състояние тя, душевната болка, остава на заден план – душата се опитва да я забрави, да не я приеме, като че ли да я измести, и на нейно място да дойде актуалното за момента. Така е! Но забележете, челите-недочели псевдоавторитети какво правят. Това, което е сънувано – тяхната душевна болка, това, от което душата иска да се освободи при преживяването в съня, нашите псевдоспециалисти натрапват на възприемащия посредством образа на своето творчество и забележете – обявяватпоказаната си душевна болка като изкуство.

Дами и господа, моля не търсете логика – в случая такава няма. Просто, Фройд трябва да се чете с разбиране. Нека сега го поясня, за да не остана и аз неразбран. В изкуството ние създаваме въображаем, илюзорен образ, който ни е недостъпен в реалността. Например, в реалността ни липсва нежност, интимност, ето защо правим скулптура, в която внушаването на нежността е на първо място. И в процеса на работа върху нашата скулптура, например, ние преживяваме нежността, като по този начин освен, че разтоварваме душата си ние се обогатяваме, защото осъзнаваме душевния си недостиг – липсата на нежност, и пътя за неговото преодоляване – чрез изкуството. Този „душевен ток”, тази „енергия на преживяването” докато работим, ни е необходима, за да се преживеем като ценност, за да намерим смисъл в живота. Нашата душевност изисква това – онова „магично състояние”, в което ти се иска да работиш, и колкото и да е твърд камъка или метала, на теб ти доставя удоволствие да преживяваш неговото оформяне. Това е така, защото желанието, потребността от това да преживееш, е по-силно от физическите свойства на материала.

Изучавайки се непрекъснато, човекът на изкуството усъвършенства себе си, усъвършенства и околните, които контактуват с творчеството му. Всъщност

пътят на преодоляването
на душевния недоимък

е самото създаване на изкуство. Затова и всички специалисти в тази област непрекъснато се учим, себеизследваме се, ходим по изложби, концерти, гледаме театрални постановки, разговаряме с колеги, разговаряме помежду си и, разбира се, четем по темата. В противен случай, няма да можем да преодоляваме, няма да можем да създаваме качествени произведения на изкуството, с които да помагаме и на други хора да преодоляват своята душевна болка и така да осмислят щастието.

Вече става лесно обяснимо, нали – в изкуството няма нужда от показване на самата душевна болка, ако няма по-голяма сила от нея, която да я преодолее. Или с други думи: в произведението на изкуството душевната болка се показва единствено като преодоляна.

Бих искал да дам пример със скулптурата „Архангел” (2013), чийто автор е Стефан Стефанов: великолепна работа, носеща монументалното усещане за силата на твореца в процес на вдъхновение. Нали за никого не е тайна, че преди момента на вдъхновение от лирическия герой, нека така го нарека, са изпитвани, различни чувства, някога и някъде, разбира се, е преживявана душевна болка – но те не са предадени в творбата, защото същността й е преодоляването им, до достигане на състояние на вдъхновение. Но забележете, всичко това е жива, истинска реалност, която ни заобикаля, и всъщност, смислено съществува единствено във и чрез човешката душевност. Бягането от живата реалност ни отвежда обикновено до понятия, като езотерика, астрално тяло, трансцеденталност, необяснимост и прочее противоречива терминология. Уви, отново ще трябва да се занимаем с глупостите на псевдоавторитетите. (бел. на автора: наричам ги „глупости” не защото нямат научно обяснение, а защото в речта на псевдоавторитета те добиват смисъл на онова, с което той иска да запълни от една страна безпомощната си мисловност, и от друга, в много случаи, комерсиалните си цели).

Нека останем равнодушни към анализите им – чували сме, например, че когато образът е реалистичен, подсъзнанието не участва във възприемането му. Или още по-абсурдното, че монументалността изисквала пасивно подсъзнание и оттам – бягство от реалността. Впрочем, те – псевдоавторитетите, отхвърлят и реалистичното изкуство, под предтекст, че това което съществува в реалността, можем да го гледаме „на живо” и не е необходимо да се прави подобно изкуство. Колко жалко.

Подсъзнанието винаги участва във всички душевни процеси, формира се през целия живот на човека, и спира да работи едва със смъртта. Въпросът е друг: в какво състояние е подсъзнанието ни, когато възприемаме изкуството, и най-вече, как може да го използваме, за да постигнем духовно израстване. Отново ще дам пример с творбата „Архангел” – крилете, обърнатата глава, спокойното лице, както вече казах, според мен, това е достигането на вдъхновението. На пръв поглед няма конфликт, няма болка, ала внимателно огледайте какво държи в ръката си вдъхновеният творец – меч, но със смирени ръце. Явно този меч е използван, или ще бъде използван, но може и да не бъде. Може би, единствено, за да предпазва – символ колкото на болката, толкова и на справедливостта, ярко внасящ художествен заряд в работата, като стимулира подсъзнанието чрез страха, но и със сила, справедливост и готовност. Като дава материал на душата да мисли, да се възхищава и да въздейства върху мисловно-рационалните процеси. Сякаш започваме да страхопочитаме вдъхновението. Защото това преживяване е много близко до харесването на една творба, като я страхопочитаме, като я намираме за могъща и силна – това е друг ракурс от въздействието на произведението на изкуството. Опитайте се да постигнете същото с абстрактна работа – едва ли ще успеете. Това е още един феномен, който Стефан Стефановпредава на учениците си (на мен също) – да бягат и да се пазят от самоцелната абстрактност.

Понеже току що се опитах да обясня как подсъзнанието може да бъде стимулирано – при много художествени произведения, изработени от майсторите в Кунино, камъкът подтиква към размисли и всеки път го виждаме различен. Многозначността като елемент на подсъзнанието. Камъкът като че ли ни вкарва в когнитивна ситуация – като че ли ние ставаме част от образа, от неговия душевен живот; той е част от нас, обсебва ни, и като че ли е „изваян от мъгла” – тук отново говори подсъзнанието. Веднъж, сякаш образът ще се изправи, друг път – сякаш ще ти каже нещо, или пък всеки момент ще издъхне – уморен, но показващ ти безкрая…

Съвременната музикална педагогика се нуждае от подобни скулптурни решения, които обикновено се използват за стимулирането на музикалното възприятие и като материал за съчиняване на музика от учениците в общообразователно училище. Завоалираният мистичен образ може да се тълкува многозначно, той извиква от нашата душевност онова, което при други обстоятелства не може да се преживее, затова и възприемането на такива произведения на изкуството помагат на човек да се себепознае. Това, което виждаш, е

безмълвен диалог между душата на автора и твоята душа

Във всеки един момент, когато възприемаме подобни ситуации ние се съпреживяваме в цялото си душевно многообразие такива, каквито сме.

Нека се спра и на друга важна особеност в преподаването на Стефан Стефанов – изборът на образ, който провокира мислене. Скулптурата е наречена „Сърце” и представлява класическа композиция (инсталация). Старинна везна. Младият човек-творец, който сърдечно обича всичко, до което се докосне, може да преодолее, дори земното ускорение. Тук метафорите са няколко: първо – везната е наклонена към „тежкото сърце”; второ – сърцето е изнесено от тялото на човека; трето – човекът е по-лек от сърцето, но лекотата е точно поради тежестта на сърцето (то е изработено от речен камък, а тялото е от варовик); четвърто – човекът гледа нагоре и с това като че ли продължава образа си в безкрая… Освен това сърцето е стилизирано, ненатрапващо се, а силата е в човека, чието сърце е показано. Тези особеностина творбата предполагат в съзнанието на възприемащия да се разиграе сцена, в която той би могъл да се припознае в произведението, след като осмисли неговата логичност. Авторът е убедителен, заради отстояването на класическия принцип и още на prima vista закодираната логика става понятна, и забележете – тя не би могла да бъде друга, защото двузначността в случая би изиграла лоша шега.

За мен е интересно и друго – Стефан Стефанов казва са шедьоврите на Андрей Николов(1878-1959), че „при изграждане на женските и детски образи мраморът звучи в хармония”. Някои го определят като метафоричност, други като синестезия. Но по-важното е друго. Съзнанието на скулптора прониква чрез музиката в неговото изкуство. Нещо повече – не дели изкуствата, а търси своята душевност, като приема всички изкуства за неделимо цяло от гледна точка на въздействието. Класически принцип, водещ по единствено възможния ни път като разумни човешки същества – да обединяваме противоречията си до единства.

В този контекст бих разгледал скулптурата „Глътка въздух” (1990). Една „стара” творба, която е дипломна работа на Стефан Стефанов. Мъжко тяло със силно напрегната мускулатура и извита нагоре глава, както при вдишване… Този миг от живота на човека, наречен „Глътка въздух”, всъщност ни дава особено важна информация за душевността. Като символ на кръговрата на човешката дейност – от трудолюбието и отдадеността на осъзналия силата си герой, до умората като резултат от освобождаването на образи. По този повод германският мислител Фридрих Ницше (Friedrich Nietzsche; 1844-1900) казва в своята „Весела наука” (Die fröhliche Wissenschaft; 1882, 1887), че когато човек „освобождава себе си от конфликтите, породени от мисловна дейност в процеса на правене на науката, той се чувства щастлив”. „Има весела наука” – възкликва по този въпрос проф. Исак Паси (1928-2010), но в случая ще перифразирам думите му: има веселост в скулптурстването. „Глътката въздух” е процес, наситен с интензивна работа, който дава радост и е символ на съзиданието. Следващата крачка е отново напрежението при самото правене на всичко от човека. „Глътката въздух” олицетворява момента на разтоварването и готовността за поредното „сизифовско” движение напред. И, уважаеми читателю, замисли се, имаш ли ти подобни мигове, мигове на щастие, на гордост и освобождаване, и същевременно на сила, защото глътката въздух би била безсмислена, ако не е предпоставена от творчеството като начин на живот.

В работата на Стефан Стефановкрасотата и вътрешната емоция, жаждата за съзидание са непреходни ценности, а като стил скулптурата „Глътка въздух” е продължена от много негови ученици. По този повод отново ще се върна към псевдоавторитетите, които обикновено, за да ни доказват колко силен е техният образ, често стават претенциозно многословни. Тези хора на изкуството, подвластни на деформирания образ, например, и повярвали в собственото си величие, много трудно могат да разберат хармонията на класиката, дори и хармонията на настоящето. Защото елементарните люде не могат харесат и разберат нещо, което е далеч от тяхната душевност.

Затова трябва да сме щастливи, че има творци като младите автори от Каменоделското училище в Кунино, които убеждават в обратното – силата на човека не е нито свръхестествена, нито е паранормална – тя просто е съразмерна с нормалното, на което той е способен. Художествени образи като този от „Глътка въздух” – хармоничен баланс между силата на духа и силата на тялото – сякаш са все по-нужни на съвременния човек, който много често остава сляп за душевността си. Роб на първичните си щения, човекът на XXI в. все повече се нуждае от преживяването на съразмерна нему сила, която да дефинира същността му и да дарява с радостта и гордостта от мощта на осъзнатата духовност. Защото „човекът на бъдещето е същество, което постоянно изучава и контролира себе си, като така превъзмогва изначалната си животинска природа, извисявайки отново и отново духовността си”, казва доц. Иван Арнаудов в книгата си „Философия” (2013).

Позоваването на класиката за всеки създател на какъвто и да е вид изкуство е изключително важна. Защото времето доказва, че в историята остават онези творби, които надживяват всекидневните проблеми. Чрез онзи феномен, неизменен спътник на истинското изкуство, който наричаме извисеност на духа.

С пълна сила този феномен се отнася и за творческата и педагогическа дейност на скулптора Стефан Стефанов, чието неизменно кредо е да обучава своите ученици винаги в Доброто и Красивото, които са естествен резултат от извисяването на човешката личност и дух над баналната, всекидневната суета. Така както ни учи Класиката.